Кога Аллах ( дж.дж. ) отговаря на молитвите, т.е. откликва към зова?

   ((Пeто положение)) Както вярата изисква да се отправя зов и го превръща в решаващо средство и посредник за връзка между вярващия и неговия Господ, и както чо­вешката природа силно жадува и копнее за Него, така и Аллах, Преславният и Всевишният, призовава  към същото нещо.

Навярно си казваш: "Ние често призоваваме Aллаx, но Той не ни откликва, макар и кораничнотознамение най-общо да декларира, че на всеки зов се отговаря."

Отговор: "Да се откликне на зова е едно нещо, а да се приеме той, е съвсем друго. На всеки зов се откликва, но неговото приемане и самото изпълнение на молбата зависи от мъдростта на Преславния Аллах. Например, болно дете се обръща за помощ към лекаря: "Моля те, докторе, прегле­дай ме!" А той му отговаря: "Какво ти има, момче?" Детето казва: "Дай ми еди-кое си лекарство!" Тогава лекарят или ще му даде същото лекарство, или някое друго, по-полезно и по-добро, или въобще ще му забрани да се лекува. Всичко това зависи от мъдростта и ползата.

Така и Всеправдивият Аллах, Преблагословеният и Всевишният, а Той е Идеалът, понеже е абсо­лютно мъдър и наблюдава по всяко време, Той, Прес­лавният, откликва на зова на раба и така премахва неговата безпросветна и ужасяваща самота, като я заменя с надежда, общение и спокойствие. Той, Преславният, или ще приеме молбата на раба и ще му откликне веднага при самия зов, или ще му дари нещо по-добро, или ще я отхвърли. Това е в зависи­мост от изискванията на Господната мъдрост, а не от страстите на раба, които се разпореждат с него, и от покварените му мечти.

И така, зовът е вид поклонничество, а плодове­те на богослуженето и ползите от тях се дават в отвъдния живот. Земните стремежи са времето за извършване на този вид зов и богослужене, но не и техни цели. Например, молитвата за низпославане на дъжд е вид богослужене, а спирането на дъж­да е времето за нея. Това богослужене и този зов не са за низпославане на дъжд и ако бъдат отслу­жени единствено с такова намерение, те не са дос­тойни да бъдат приети, понеже не са изключител­но заради Всевишния Аллах.

Също и времето, когато слънцето залязва, из­вестява, че е настъпил часът за молитвата след залез. А времето на слънчевите и лунните затъм­нения е часът за отслужване на съответните мо­литви (кусуф и хусуф). Тоест Всевишният Аллах призовава Своите раби към вид богослужене по повод на това, че се смрачават знаменията на де­ня и на нощта, които сочат и известяват за величи­ето на Преславния. Това богослужене не цели слън­цето и луната отново да засияят - на астрономите е известно кога ще настъпи краят на явлението. По същия начин времето на сушата е време на молитвата за низпославане на дъжд, както и струп­ването на беди, и връхлитането на злини и вредни неща е час за някои специфични призиви, когато човек чувства своето безсилие и оскъдица, и отп­равя зов и смирена молба към Вратата на Абсо­лютния всемогъщ. Ако Преславният Аллах не оттласне тези изпитания, беди и злини при настоя­телния зов, нека не се изрича: "На зова не се отк­ликна!" А нека се казва: "Времето за зова още не е изтекло." Когато със Своето благоволение и щед­рост Преславният Аллах отстрани тези беди и раз­сее облаците, времето за зова приключва и нас­тъпва неговият край. Затова зовът е една от тайни­те на богослуженето.

То трябва да се извършва единствено заради Ал­лах, като човек отправи зов към своя Господ и пока­же безсилието си, и в същото време не се намесва в Господните действия и не протестира срещу тях, а поверява само на Него цялата повеля и управле­ние, като се опира на Неговата мъдрост, не се съм­нява в милосърдието Му и не губи надежда.

Да, в ясните знамения се утвърждава, че всич­ки творения във вселената са в състояние на прос­лава пред Всевишния Аллах и всяко от тях Го сла­ви по специфичен начин, със специфично богос­лужене и специфично покланяне доземи в суджуд. От тези неизброими форми на богослужене се пораждат средствата за зов, водещи към зак­рилата на великия Господ. Това става или с езика на склонността и способността, като например зо­ва на всички растения и животни, всяко от които желае да получи от Абсолютно обилния опреде­лен образ с вложени в него смисли на Най-прек­расните имена; или с езика на природната потреб­ност, като например зовът на всички живи създа­ния да бъдат удовлетворени насъщните им нуж­ди, които са извън възможностите им, тъй че с езика на естествената си потребност всяко живо създа­ние моли от Абсолютно щедрия да получи средст­вата за продължаване на своето съществуване, които са от рода на препитание за тях; или с езика на принудата, като например зовът на човека в нуж­да, който отправя молбата си с пълно смирение пред неведомия си Властелин, и нещо повече - не се насочва към друг освен към милостивия си Господ, Който удовлетворява неговите потребнос­ти и приема молбата му за убежище. Тези три вида зов се приемат, ако не настъпи нещо, което да ги направи невалидни.

Четвъртият вид е нашият известен зов, който също бива два вида: единият е практически и те­кущ, а другият - със сърцето и със слово.

Например, обръщането към причините е прак­тически зов, като се знае, че съчетаването им не цели да се даде някакъв резултат, а само да се встъпи в благоприятно и удовлетворително за Все­вишния Аллах положение, за да се потърси от Не­го резултат с езика на актуалното състояние. Дори разораването на земята е като почукване по врата­та на съкровищницата на Божието милосърдие. С оглед на факта, че този вид практически зов се отправя към името на Абсолютния прещедър и се адресира до Него, той се приема и в повечето слу­чаи не се отхвърля.

Вторият вид е зов с езика и сърцето, тоест мол­ба да се изпълнят желания, които човек не може сам да осъществи и да се удовлетворят потреб­ности, които са недостъпни за него. Най-важният аспект на този зов, най-прекрасната му цел и най- сладкият му плод е, че призоваващият разбира: има кой да чуе трепетите на сърцето му и Той е способен на всичко, има Всемогъщ, на Когото е по силите да осъществи всяко желание и надеж­да, и Който ще се смили над неговата слабост, и ще му помогне в неговата мизерия.

Слаби и бедни човече, внимавай да не захвър­лиш ключа за съкровищницата на всеобхватното Му милосърдие и да не се откажеш от първоизвора на несекваща сила. Именно това е зовът. Здраво се хвани за него, за да се издигнеш до най-висшата степен на човечността! И превърни зова на създани­ята в част от своя зов, а себе си - в съвършен раб и във всеобщ представител с думите: